„Дом“ – Така наричах едно място, което разруши в мен всичко, което познавах – навици, приоритети, отношения, занимание, всичко. Разруши ме – мен самата и ме остави като купчина от пепел. Не, това не е един мелодраматичен разказ, който ще ви остави с усещането за несправедливост и прикрит яд. Това е една жива история, която ме отведе до духовни висини, които не съм изпитвала никога.


Преди мислех, че живея у дома, сега „дом“ е нещо, което никак не може да се побере в онази ми представа за него. Макар че сегашният ми дом е много по-малък като обем, съдържанието му е много, много по-голямо от това, което думата „дом“ значеше за мен.


Събуждаш се един ден, озоваваш се на мястото, което до вчера си наричал „дом“ и изведнъж осъзнаваш, че ти е студено. Не на тялото, а на душата. Всичко си е по старому иначе, уж. Но нещо не е като преди. Някак не може това място да ти даде на душата онова, за което тя копнее. Разбираш, че си се затворил сред четири стени, уж за да ти е комфортно и уютно, за да има къде да си отпуснеш душичката, но сега около тези четири стени са изникнали като от нищото решетки. Да, решетки. Имаш чувството, че ако отвориш някой прозорец и протегнеш ръка ще ги напипаш. Не ги виждаш, но знаеш, че са там. Трябва да излезеш. Някак. Това си казваш. Но ти излизаш. И пак се връщаш. Сам се връщаш. Какъв е проблемът, тогава? Държи ли ти някой дуло на главата? Карат ли те сутрин и вечер да се подписваш? Какви са тези решетки?


Ето такива въпроси започват да обитават ума ти. Не ти харесват, искаш да ги прогониш. Използваш различни способи, за да го направиш. Намираш си неща, които да те разсейват. От какво? Имаш чувството, че ако седнеш и спреш зад теб ще се появи огромно меко плюшено мече и ще те прегърне и повече няма да те остави сам.


С това плюшено мече си играехме на криеница твърде дълго време. Така изглежда моето „чудовище“. Не ме питайте „защо“. На 33 години разбрах какво иска то от мен. Трябваше ми още една година, за да мога да се чувствам добре с него.


И знаете ли какво? Позволих си да го срещна в един нов дом. Не като другите. Дори не като другите като него. 


Мечтаех за този дом много, тихо, без да си давам сметка. Мислех, че няма как на мен да ми се случи да го имам. Да ми се случи… Интересна конструкция, нали? Трябваха ми петнайсет години, за да разбера, че този дом няма да ми се случи от само себе си, че аз някак си трябва да го случa. Нямаше да го разбера, ако не бях сънувала един сън.


Сутринта влязох в сайт за обяви за коли. Потърсих кемпери и каравани. Зададох филтри за цена и години. Не знаех какво търся, исках да видя какво има. И я видях! Моята кола – моя дом. Разбрах, че е моята, когато ме накара да се разсмея. Не ми се случваше много да се смея напоследък, не и искрено. Тя ме разсмя. Със смешната цена, която бяха й измислили. Знаех, че ще я купя. Нищо, че даваше вид на неудобна. Не приличаше на нищо познато, което съм карала и пробвала. Нямаше дори достатъчно седалки за мен и двете ми малки деца. Но знаех, че това е моята кола. В съня бях видяла точно нея.


После я купих. После останах без дом. Не по принуда. Беше избор. Можех да избера да остана в стария си дом по стария начин. Аз избрах да напусна. Известно време бяхме само аз и тя – колата. Имах в нея легло, имах солар, имах печка, имах хладилник. Имах пари за гориво. Друго не ми трябваше. Просто тръгнах. Нанякъде. Децата оставих на баща им, къщата на хазяите. Продадох каквото можах, изхвърлих каквото не понасях, запазих каквото ми трябваше. Много малко ми трябваше – парче земя и парче небе, както казва Мадлен Алгафари.


Там някъде – по пътя срещнах себе си. Гола, беззащитна, истинска. Видях се. Най-накрая! Погледнах се в очите. Някъде там по пътя се родих за втори път. Отгледах се наново, като нов човек, нова жена. Възпитах се такава, че да се харесвам. Научих се да живея по нов начин. И всичко това благодарение на една кола – която май ми е единственият сигурен дом. 


Пиша тези редове от нея. Пътешествието ни с нея ме отведе до Номад. Намирам се на паркинга на Номад. След малко ще се оправя и ще влязна да работя. Петък е. Днес ще подписвам договор за наем. Местя се в Пловдив. В нов дом – третия за две години, или май петия. Не знам. Има ли значение? Пътешествието започна да става повече забавно и динамично и по-малко драматично и меланхолично. Вълнувам се. Започвам пак от нулата. Но този път се чувствам в свои води, не за друго, а защото вече имам ясна дефиниция на това какво определям като „свое“.


Възхищавам се на труда на хората, които работят тук. Всяко едно нещо, независимо дали е малко, голямо, цялостно или на парче се прави с мисъл, с отдаденост, с отговорност, с грижа. Всички са много различни, но някак намират общ път един към друг. Помагат си когато е нужно, оставят се сами когато трябва. Аз почти нищо не разбирам от кемпери, каравани, конверсии, но знам едно за тях – дават свобода. А свободата когато веднъж е вкусена, няма цена. Не можеш да я ограничиш, не можеш да я спреш, не можеш да я купиш, не можеш да я имитираш. Искам повече от това. Искам го за себе си и за всяко едно човешко същество, което е готово да си го вземе. Защото истината е, че свободата няма никой да ти я даде. Трябва да си я вземеш. Как ще го направиш решаваш ти и после действаш и не спираш докато не постигнеш целта си. За тези от вас, които сте решили да си върнете свободата с дом на колела, ние ще сме тук за вас. Ще ви го направим от нулата или ще довършим започнатото от вас. Може пък вече да го имате и нещо трябва да се оправи, да се подобри, и с това ще помогнем. Важното е да сме полезни, да виждаме тази култура да се развива. Защото има смисъл от нея и този смисъл се простира много отвъд теб и мен.


А, аз – забравих да ти кажа за мен! Аз съм Севел – Севел Исмаил. Понякога Сев или MamaSev, за две човечета съм „мама“, а за теб пък съм просто точка на контакт – с Номад – новото ми семейство. Нямам търпение да се запозная с теб. Пиши ни, звънни или просто ела да се запознаем, да видим кой/я си ти и какво можем да направим за теб.